Калуди Калудов: "Връщането на човечеството към изкуството, към духовното ще се случи. Дано съм жив поне да видя началото."
06 Юли 2017, Четвъртък
Ако можеше да направя нещо за родината си, без да съм част от някоя патриотска дружина..., казва прочутият тенор, който довечера ще пее в „Кармен“ на стадиона в Стара Загора
– И все пак какво предвиждате за вашите кръгли годишнини?
– Предвиждам… ако директорите на оперните театри в страната се съгласят да приемат моето изкуство, евентуално да мина по всички български сцени с един спектакъл и да кажа „чао” на България.
– Е чак пък „чао”?!
– Вижте, аз вече имам други дейности, които ме съблазняват и ми дават много по-голяма удовлетвореност, отколкото сцената.
– За преподаването ли говорите?
– И за преподаването, и за мениджърството. Отварям си фирма – в България вече е регистрирана, предстои и в Полша (и двата брака на тенора са с полякини – бел. авт.), с която да мога да помагам на мои хора, вече проспериращи с пеенето си по света. Един от тях е Михайло Малафи, който пя в постановката на Старозагорската опера „Бохеми” на сцената на Народния театър на 1 юли. Той е мой ученик, носител е на много първи награди от международни състезания и е лауреат на конкурса в Сеул. На шесто място в целия свят, изключително признание за неговия талант и за неговия педагог. А на 4 юли във Варна пя друг мой ученик – Назър Татсишин, лиричен тенор. Пя в „Лучия ди Ламермур”, ще го слушат и във Велико Търново на 14 юли. Той е от Украйна, където ме приемат като един от любимите педагози. Ходя там, за да поддържам нивото на солистите. Украйна е една невероятна държава, която ми дава много признателност.
– Преди 12 години, в друго наше интервю, ми казахте следното: „Греша, значи помъдрявам”. Какъв е сега балансът между грешките и помъдряването при Калуди Калудов?
– Човекът така е създаден, че всяка негова грешка се превръща в урок. Никой не е застрахован от грешки, затова ние, българите, е добре да се научим да функционираме заедно, да се обичаме, подкрепяме и уважаваме, а не през цялото време да враждуваме и да си мислим, че сме безгрешни и че от нас започва ерата на българския възход. Преди нас е имало много хора, които са давали сърце и душа за България и българина, след нас също ще има. Така че ние, живеещите тук и сега, трябва да направим всичко възможно страната ни да просперира. И не да помъдряваме, а да се поучим от грешките си. Защото мъдростта… тя е Божа работа.
Калуди Калудов в „Дон Карлос“, постановка на Софийска опера. Снимка: Виктор Викторов
– На какво се постарахте да научите порасналите си вече четири деца и по-различно ли и сега с най-малкия ви син?
– Него се опитвам да го уча на търпеливост, но той не отбира, защото е само на година и осем месеца. Бих искал наистина да го науча на търпение, защото хубавите неща стават бавно, с много прецизност – мисълта винаги да върви преди действието. Колкото до големите ми деца, тях не успях да ги науча на много неща, но те вече са достатъчно пораснали, за да се учат от собствените си грешки. Стараех се да ги поддържам във всяко тяхно начинание. Ако имах някакви страхове, споделях ги. Казвах си без притеснения, тъй като всеки е ковач на собствената си съдба, отговаря и плаща за своите избори. Така че на нищо не съм ги научил, просто съм гледал на тях сериозно и те вече са проспериращи хора. Синовете ми имат успешна професионална реализация – единият е в Норвегия, другият е мениджър в „Даймлер клъб”. Голямата ми дъщеря засега се е посветила на майчинството, но има интересни планове. А по-малката тази година влезе в Консерваторията в Гданск. Моите професори ми казаха, че момичето е страшно талантливо и е взело гласа на баща си.
– Тя явно ще наследи таланта ви?
– Всички са ми гордост. А най-малкият вчера ми изпя „А, бе, це, де…”, песничката за азбуката, изключително вярно – никой не знае откъде може да изскочи зайчето (смее се).
– Едновременно сте баща на малко дете и дядо с внучета – какво е усещането?
– Прекрасно! Децата, на които съм им дядо, ги чувствам като мои деца. А пък нашето детенце (от втория брак на тенора с Ана Дитри, бел. авт.) – то си е наше детенце, обичам си го, златен ми е, забавляваме се, ходим на дълги разходки, сега тати има повече време, много ми е хубаво.
– Децата ви обаче растат във време, в което светът е изпълнен с насилие – страхувате ли се за бъдещето им?
– Светът в момента е доста объркан. И това започна от динамиката на развитие на тези модерни технологии, които уж ни дават възможности за комуникации помежду ни, ала в същото време ни отдалечават един от друг. Защото навремето ние седяхме, говорехме си и се държахме за ръка, а днес двама млади седят един до друг, не се гледат в очите, а се взират в екраните на своите смартфони. Не го приемам. Честно казано, понякога и на мен ми се случва, но жена ми бързо ме вкарва в релсите: „Сега с мен ли ще говориш, или ще си пишеш с някого…”. Тази динамика на комуникационното развитие днес започва да пречи на човека да общува с близките си, да обменя мисли на живо. Ето това ме притеснява. А другото е, че в момента се появяват много политици, които печелят от своята арогантност, от своя просташки език, нямат редукция на изразните средства и това до голяма степен унищожава вярата на обикновения човек в собственото му бъдеще.
– Сбъркаха ли някои визионери и „пророци“ с прогнозите, че XXI век ще бъде век на духовността?
– Аз бих казал, че този век ще бъде век на връщане на човешкия дух към тези стойности. Но, ние, тези, които сме създадени да раздаваме духовна топлина и любов на хората, трябва по-често да ни виждат и чуват; защото като кажем нещо добро, ние наистина го искаме, а не го правим, за да спечелим нечие доверие. Хората на изкуството са създадени не за да пресъздават, а да отварят очите на другите, да им дават повече духовна светлина. Така че връщането на човечеството към изкуството, към духовното ще се случи. Дано съм жив поне да видя началото.
– Какво не успяхте да постигнете през пълния си с толкова много успехи живот?
– Ами… не мога да кажа. Сигурно много неща съм пропуснал. Сигурно много избори са били не тези, които е трябвало да бъдат. Но не обичам да гледам назад. Това, което е трябвало да свърша, е свършено. И съм един от малкото оперни певци, които нямат никаква статистика за своите изяви. Добре, че бившата ми съпруга успя да направи три албума с моите постижения и доказателства къде и какво съм пял. Никога не ме е интересувало какво е минало, единствено настоящето – хубаво ли ми е, или ми е лошо. Сега ми е хубаво и благодаря на Господа за това, което ми дава. Не очаквам повече. Имам планове, на които, ако ми позволи и ми даде да ги реализирам, по-нататък ще се чувствам така, както днес. Със сигурност моите планове ще бъдат свързани с развитието на младите хора и с това, което бих могъл да им дам от себе си – целия свой опит и знания.
Операта не свършва с Калудов или Карузо
– Ще държим ли един ден в ръцете си книга от типа „житие грешного Калудия”?
– Не знам. Имам един приятел, който ме посъветва да започна да пиша. И аз започнах със спомени от детството си, но… какво да ви кажа, нали обясних, че много рядко се заглеждам в това, което е минало. Знам, че би било интересно да опиша случки от моя живот, които са ме дарили с вътрешна усмивка. Защото като се усмихваш вътрешно, душата ти се отваря и става още по-чувствителна, а животът – още по-сладък. Слюнчените жлези започват да работят по-добре от такава усмивка (смее се). Понякога си записвам някои неща, защото би било хубаво хората да ги прочетат. Както например случката с диригента Клаудио Абадо, който веднъж след представление във Виенската опера дойде да ни поздрави на сцената, доближи се и до мен и с неговата топла, чиста, наивна усмивка каза ми каза: „Господин Калудов, чудесно пяхте тази вечер. Помните ли ме?”. За мен това беше шок. Един велик човек, колос на музицирането да ти каже „помните ли ме”.
– Вие какво отговорихте?
– Какво отговорих ли – ами казах, че цял свят знае кой е Клаудио Абадо, надявам се и аз да имам достъп до такава информация (смее се). С риска да се повторя, ще разкажа пак историята. Години преди това в Чикаго, след последно представление на „Борис Годунов”, в което участваха големи звезди, Абадо ни покани на ресторант, за да ни почерпи. Така се случи, че седях до него и той ме попита дали знам „О, соле мио”. Казах „да”, той седна зад пианото и ме покани да пея. Застанах до него, пях, целият ресторант крещеше и ръкопляскаше, а аз бях най-щастливият човек, защото Клаудио Абадо ми акомпанираше. След осем години той стана интендант на Виенската опера, а аз пях с Николай Гяуров и други именити певци в едно от последните представления на „Атила”. Точно след това представление беше случката с „помните ли ме“.
– На младите оперни певци днес какво бихте пожелали?
– Да не се отказват. Операта е като лента, в която е важно да има възел от любов. Неуспехите ще ги направят успели. Трябва да пеят, да работят. Ако не работи, за какво е дошъл човек на тая земя?! Да чака някой да го награди ли? Само в тотото има награди, но и там трябва да се потрудиш, както се казва в един виц: да си пуснеш фиша и да зачертаеш квадратчетата. Операта има нужда от любов. А нашите зали, залите на света – от оперното изкуство. Да не си мислят, че с Калудов или Карузо е свършила операта. Напротив. С тях нашето изкуство може да стане още по-красиво. Защото всеки е неповторим и единствен.
– Благодаря ви и ме извинете, че ви измъчих с това дълго телефонно интервю…
– Може да съм измъчен, но съм щастлив.
Автор: Виолета ЦВЕТКОВА Източник: http://www.ploshtadslaveikov.com/
Коментари
0 коментара
Атанасов: Младен Маринов е предложен на Борисов от неговите сикаджийски приятели
