Основни ценности на Европейския Съюз

Основите на обединена Европа са из­градени върху фундаментални идеи и ценности, които се споделят от държавите членки и се превръщат в прак­тика чрез институциите на Общността. Те­зи общоприети основни ценности включ­ват гарантирането на траен мир, единст­во, равенство, свобода, сигурност и соли­дарност.

Целите, декларирани от Евро­пейския съюз, имат за цел да гарантират принципите на свободата, демокрацията и върховенството на закона, които се спо­делят от всички държави членки (член 6(1) от Договора за ЕС). Успоредно със защи­тата на човешките права и основни сво­боди, тези принципи бяха доразвити в До­говора за ЕС, а именно за пръв път в Дого­вора става дума за мерките, които трябва да се предприемат, ако тези принципи са нарушени (член 7 и член 8 от Договора за ЕС).

Това на практика означава, че ако държавните и правителствените ръководи­тели, действайки в отговор на предложе­ние, направено от една трета от държавите членки или от Комисията, и след като по­лучат съгласието на Европейския парла­мент, обявят, че е извършено сериозно и повтарящо се нарушение на основопола­гащите принципи на ЕС, то Съветът може с квалифицирано мнозинство да суспен­дира някои права, произтичащи от при­ложението на Договора за ЕС и Договора за ЕО за въпросната държава членка, вклю­чително правото й на глас в Съвета. При това обаче Съветът трябва да обърне специално внимание на възможните послед­ствия от подобно решение за правата и задълженията на физическите и юридичес­ките лица.

От друга страна, задълженията на въпросната държава членка по силата на Договора за ЕС и Договора за ЕО про­дължават да бъдат обвързващи за нея.

•         ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ КАТО ГАРАНТ НА МИРА

Няма по-силна мотивация за обединение­то на Европа от желанието за мир. През на­шия век в Европа се водиха две световни войни между страните, които сега са държави членки на Европейската общност. Така че политиката за Европа означава и по­литика за мир, а създаването на Общност­та от само себе си създаде основната рам­ка на мира в Европа, която прави невъз­можна войната между държавите членки на Общността. Доказателство за това е фак­тът, че повече от 40 години в Европа цари мир.

•         ЕДИНСТВО И РАВЕНСТВО – ЕДНА ВИНАГИ АКТУАЛНА ТЕМА

Единството е една постоянно присъства­ща тема. Днешните проблеми могат да бъ­дат разрешени единствено ако европейс­ките страни се движат напред по пътя, кой­то ги води към единството. Много хора са на мнение, че без европейска интеграция, без Европейската общност не би било въз­можно да се гарантира мирът (както в Европа, така и в света), демокрацията, закон­ността и справедливостта, икономическо­то благоденствие и социалната сигурност, при това тези гаранции да обхващат и бъ­дещето.

Безработицата, незадоволителни­ят растеж и замърсяването на околната среда отдавна вече са престанали да бъ­дат тясно национални проблеми; те не мо­гат да бъдат решени в рамките на една страна. Само в контекста на Общността може да бъде създаден стабилен иконо­мически ред; само с общите усилия на ця­ла Европа можем да гарантираме провеж­дането на международна икономическа политика, която ще подобри качеството на европейската икономика и ще допри­несе за социалната справедливост.

Без вът­решна сплотеност Европа не може да пос­тигне политическа и икономическа неза­висимост от останалия свят, не може да възвърне влиянието си в света, нито да ут­върди своята роля в световната политика.

Единството може да съществува само там, където има равенство. Нито един гражда­нин на Общността не може да бъде обект на дискриминация заради своята нацио­налност. Трябва да се сложи край на вся­ко дискриминационно отношение, което се основава на пол, раса, етнически про­изход, религия и религиозно вероизпове­дание, инвалидност, възраст и сексуални наклонности. Всички граждани на Общ­ността са равни пред закона. Що се отна­ся до държавите членки, принципът на равноправие означава, че нито една дър­жава няма предимства пред друга държа­ва, а различията в природните дадености, като например размер, население и друг тип структури, трябва да се разглеждат единствено през призмата на принципа за равенството.

• ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ

Свободата е пряк резултат на мира, единст­вото и равенството. Създаването на по-го­ляма общност чрез обвързване на 15 дър­жави води незабавно до свобода на движе­нието извън националните граници. По-кон­кретно това означава свобода на движени­ето за работниците, свобода на установява­не, свобода на предоставяне на стоки и сво­бода на движение на капитала. Тези основ­ни свободи, заложени в основополагащите Договори, гарантират на търговците и пред­приемачите свобода на вземане на реше­ния, на работниците - свобода да изберат месторабота, а на потребителите - свобо­да на избора на фона на огромно разнооб­разие от стоки.

Свободата на конкуренция­та дава възможност на бизнесмените да предлагат своите стоки и услуги на несрав­нимо по-широк кръг от потенциални клиен­ти . Работи и ците и служителите могат да тър­сят работа и да сменят мястото си на рабо­та в зависимост от желанието си и от своите интереси из цялата територия на Европейс­кия съюз. Потребителите могат да изберат най-евтините и най-добрите продукти из­между огромното разнообразие от предла­гани стоки, което е резултат от засилената конкуренция.

•         ПРИНЦИПЪТ НА СОЛИДАРНОСТ

Солидарността е необходим коректив на свободата, защото безогледното упражня­ване на свободата е винаги за сметка на дру­гите. Поради това, ако Общността иска да запази своите рамки стабилни, тя трябва да уважава солидарността на своите членове като основополагащ принцип и да разпре­деля както предимствата, например благо­състоянието, така и бремето равнопоставе-но и справедливо сред своите членове.

•         ЗАЧИТАНЕ НА НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Уважава се националната идентичност на държавите членки (член 6(3) от Договора за ЕС). Тук става дума не за „сливане" на държавите членки в Европейския съюз, а по-скороза приноса, който те могат да да­дат чрез присъщите си черти и качества. Именно това разнообразие от национални характеристики и национална идентичност придава на ЕС морален авторитет, който носи полза и за Общността като цяло.

•         НУЖДАТА ОТ СИГУРНОСТ

И накрая, всички тези основополагащи ценности зависят от сигурността. Съвсем неотдавна, през един период на движение и промяна - период, през който трябваше да се посрещнат много неизвестни предиз­викателства, - сигурността се беше превър­нала в основна необходимост, която Общността също трябваше да посрещне. Вся­ко действие на институциите на Общност­та трябва да вземе под внимание факта, че хората и фирмите имат нужда от постоянс­тво, последователност и надеждност, що се отнася до сигурност на заетостта, общи икономически и бизнесусловия и социал­на сигурност.

•ОСНОВНИТЕ ПРАВА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

На фона на основополагащите ценности и на идеите, залегнали в тях, естествено въз­никва въпросът за основните права на от­делните граждани на Общността, особено като се отчете обстоятелството, че в про­дължение на повече от 200 години истори­ята на Европа се характеризира с непрес­танни усилия за по-голяма защита на основ­ните права. Като се започне с деклараци­ята за човешките и гражданските права през XVIII век, основните права и гражданските свободи залегнаха здраво в консти­туциите на повечето цивилизовани държа­ви. Това важи особено за държавите членки на Европейския съюз, чиито правни систе­ми са изградени на базата на законността и зачитането на достойнството, свободата и правото на самоусъвършенстване на от­делната личност. Има и много международ­ни конвенции за защита на правата на чо­века, една от които - Европейската кон­венция за защита на човешките права и ос­новни свободи (ЕСНК), подписана на 4 но­ември 1950 г. - има особено голямо значе­ние.

Ако започнем да тьрсим в Договорите за Общността специални разпоредби, които се отнасят до основните свободи на отдел­ните граждани на Общността, ще останем разочаровани. За разлика от правните сис­теми на държавите членки, основополага­щите Договори на Европейските общнос­ти не изброя ват основните права. От друга страна, Европейският парламент, Съветът и Комисията като органи на ЕС, които имат правомощията да вземат решения, излязо­ха тържествено със съвместна декларация на 5 април 1977 г. Те изтъкнаха необходи­мостта от гарантиране на тези права в Об­щността и се задължиха да ги спазват при упражняването на своите правомощия и в изпълнението на целите на Общността.

На Европейския съвет (т. е. на срещата на дър­жавните и правителствените ръководители) в Копенхаген на 7 и 8 април 1978 г. ръко­водителите на държавите членки излязоха с декларация за демокрацията, с която под­крепиха декларацията от 1977 г. Въпреки че двете декларации не генерират пряко приложими права за гражданите на Общ­ността, тяхното политическо значение е го­лямо, защото те са доказателство за стату­са, придаван на човешките права в Общността. Договорът за Европейския съюз съ­що облича това задължение в задължител­на правна форма, като постановява, че Ев­ропейският съюз ще зачита „основните права, гарантирани от Европейската кон­венция за защита на човешките права и ос­новни свободи, подписана в Рим на 4 но­ември 1950 г., още провече, че те произ­тичат от общите за държавите членки кон­ституционни традиции, които са общи принципи на правото на Общността" (член 6(2) от Договора за ЕС).

Въпреки това правният ред на Общността, гарантиращ основните права, беше създа­ден сравнително късно; едва през 1969 г. Съдът на Европейските общности състави сборник от съдебни прецеденти, които трябваше да служат за основа. Това беше така, защото в ранните години Съдът отх­върляше всички искове, свързани с основ­ните права, на основание на факта, че той не е длъжен да се занимава с въпроси, ко­ито са от компетенцията на националното конституционно право. Но Съдът трябва­ше да промени позицията си, не на пос­ледно място защото именно той олицетво­ряваше първенството на Общността и не­говата практика беше задължителна за на­ционалното законодателство; това първен­ство може да се гради на солидна основа само ако законодателството на Общност-1 та е достатъчно само по себе си да гаран­тира защитата на основните права със съ­щата правна сила, както те са гарантирани от националните конституции.

Отправен момент в това прецедентно пра­во беше решението по делото „Щаудер". Предмет на спора по делото беше твърде­нието на ищеца - получател на социални придобивки като военен ветеран, - че изис­кването да дава името си, когато се записва за доставка на масло на намалени цени по Коледа, представлява нарушение на него­вото човешко достойнство и на принципа на равенството. Въпреки че, тълкувайки раз­поредбата на Общността, Съдът стигна до заключението, че не е необходимо получа­телите да съобщават името си, което всъщ­ност означаваше, че въпросът за нарушава­не на едно от основните права е несъщест­вен в конкретния случай, накрая Съдът обя­ви, че общите основополагащи принципи на законовия ред на Общността, които той е длъжен да защитава, включват и зачитане на основните свободи. Така за първи път Съ­дът на Европейските общности призна сь-ществуването на независима общностна рамка на основните свободи.

Първоначално Съдът разработи гаранции за основните свободи, изхождайки от ня­колко разпоредби на Договорите. Това ва­жеше особено за многобройните забрани за дискриминация, която в зависимост от конкретния случай се отнася до конкрет­ни аспекти на общия принцип на равенст­вото. Примерите в това отношение включ­ват забраната на всякаква дискриминация на основание на национална принадлеж­ност (член 12 от Договора за ЕО), която не допуска диференцирано третиране на хо­рата въз основа на техния пол, раса, етни­чески произход, религия и религиозно ве­роизповедание, инвалидност, възраст и сексуални наклонности (член 13 от Дого­вора за ЕО), равно третиране на стоки и лица^чпо отношение на четирите основни свободи (свобода на движение на стоки -член 28 от Договора за ЕО; свобода на дви­жение на хора - член 39 от Договора за ЕО; право на установяване-член 43 от До­говора за ЕО; и свобода на предоставяне на услуги - член 50 от Договора за ЕО), сво­бода на конкуренцията (член 81 т. от Договора за ЕО) и равно заплащане на мъжете и жените (член 141 от Договора за ЕО).

Че­тирите основни свободи на Общността, ко­ито гарантират основните свободи на про­фесионалния живот, могат да се разглеж­дат и като основно право на Общността на свобода на движение и свобода на избор и упражняване на професия. Конкретни га­ранции съществуват също така и за право­то на сдружение (член 137 от Договора за ЕО и член 48(1) на ЕОВС), правото на пети­ция (член 21 от Договора за ЕО и член 48(2) на ЕОВС) и защитата на търговската и про­фесионалната тайна (член 487 от Договора за ЕО, член 194 на Евратом и член 47(2) и (4) на ЕОВС).

Съдът на Европейските общности непре­къснато доразвива тези първи опити за за­щита на основните права чрез достояни­ето на Общността. Съдът прави това, като признава и прилага общите правни прин­ципи, черпейки от общите понятия, кои­то са залегнали в конституциите на държавите членки, и от международните конвенции за защита на човешките пра­ва, по които са страни държавите членки. Най-важна сред тях е Конвенцията за за­щита на човешките права и основни сво­боди (ЕСНК), която допринесе за офор­мяне на основните права в ЕО по същес­тво, както и на механизмите за тяхната за­щита. На тази основа Съдът призна опре­делен брой свободи като основни права, гарантирани от правото на Общността: правото на собственост, правото на уп­ражняване на професия, неприкоснове­ността на дома, свободата на мнение, об­щите права на личността, защитата на се­мейството (например правата на членове­те на семейството да се присъединят към работник емигрант), икономическата сво­бода, свободата на религията и на религиозните вероизповедания, както и някои основни процедурни права, например правото на справедлив съдебен процес, принципа на конфиденциалност в отноше­нията между адвоката и неговия клиент (известен още като „професионална тай­на" в страните с обичайно право), забра­ната за повторно наказание за едно и съ­що нарушение, както и изискването прав­ните актове на Общността да бъдат обос­новани.

Един принцип от особено голямо значение, който се споменава често при спорове в Об­щността, е принципът на равното третира­не. Казано просто, това означава, че всички случаи трябва да се третират по един и същ начин, освен ако съществуват обективни и основателни предпоставки за диференцира­не между тях. Обаче за разлика от между­народно приетите обичаи, Съдът на Евро­пейските общности твърди, че този прин­цип не изключва предявяването на по-стро­ги изисквания към гражданите на дадена държава и произведените в нея продукти, отколкото към граждани на друга държава и продукти на други държави членки. Този вид „обратна дискриминация" е неизбежен резултат от ограничения обхват на правомо­щията на Общността. По силата на реше­нията, които Съдът е постановил досега, пра­вилата на Общността, които изискват либе­рализация и които произтичат от основните свободи, са приложими единствено по от­ношение натрансграничнататърговия. Пра­вилата, които регламентират производството и маркетинга на стоките на дадена стра­на, както и правния статут на гражданите в собствената им държава членка, се подчи­няват на законите на Общността само ако Общността е въвела мерки за хармонизи­ране на законодателството.

Делата, гледани от Съда на Европейските ( общности, съставляват обемисто извънконституционно право. От гледна точка на практиката принципът на пропорционалността е най-важният от всички принципи. Това означава, че поставените цели и из­ползваните за целите средства трябва доб­ре да се претеглят и че трябва да се напра­ви усилие за намиране на верния баланс между тях, за да не се натоварват гражда­ните с твърде голямо бреме. Сред остана­лите основни принципи, залегнали в дос­тоянието на Общността, са общите прин­ципи на административното право и поня­тието за дължимо правораздаване: закон­ните очаквания трябва да бъдат защитени, не се допуска приемането със задна дата на разпоредби, които налагат бреме или от­менят законно придобити предимства, а правото на справедлив съдебен процес -„естествена справедливост" е терминът, който обикновено се използва в този слу­чай - трябва да бъде гарантирано посред­ством административните процедури на Комисията и съдебните процедури на Съ­да на Европейските общности. Освен това от особено значение е и по-голямата проз­рачност, което означава, че решенията трябва да се взимат колкото е възможно по-открито и по-близо до гражданите.

Важен елемент от тази прозрачност е и фактът, че всеки гражданин на Европейския съюз - и всяко юридическо лице, регистрирано в която и да е държава членка - има право на достъп до документите на Съвета и на Комисията.

Като отдаваме дължимото на Съда на Ев­ропейските общности за усилията му, свър­зани с развитието на неписаните основни права, този процес на придобиване на „ос­новни европейски права" има и един сериозен недостатък: Съдът на Европейски­те общности е ограничен в рамките на кон­кретното дело. В резултат на горното той може да не е способен да развие основ­ните права, изхождайки от общите правни принципи, във всички области, където то­ва е необходимо или желателно. Освен то­ва той няма да е в състояние да разширява техния обхват и граници нито общо, нито конкретно, когато това се налага. В резул­тат на това институциите на Общността ня­ма да могат да оценяват достатъчно точно дали съществува опасността те да нарушат някое основно право или не. Гражданите на Общността, които считат, че правата им са нарушени, също няма да могат да пре­ценяват във всеки конкретен случай дали основните им права действително са нару­шени.

От доста време насам присъединяването на Европейската общност към Конвенция­та за защита на човешките права и основ­ни свободи (ЕСНК) се счита за изход от та­ка създалото се положение. Но в своето ста­новище 2/94 Съдът се придържа към мне­нието, че по силата на съществуващото за­конодателство Общността няма правомо­щия за присъединяване към Конвенцията. Съдът постанови, че зачитането на човеш­ките права е условие за законността на ак­товете на Общността. От друга страна, при­съединяването към Конвенцията би дове­ло до съществено изменение на сегашна­та общностна система за защита на човешките права, тъй като Общността би станала част от една ясно обособена междуна­родна институционна система, а всички разпоредби на Конвецията би трябвало да се интегрират в правния ред на Общност­та. Съдът постанови, че подобна модифи­кация на системата за защита на човешки­те права в Европейската общност и същес­твените институционални последствия за Общността и за държавите членки, произ­тичащи от тази модификация, биха имали конституционно значение и следователно биха надхвърлили рамките на диспозитив-ните правомощия, залегнали в член 308 на Договора за Европейската общност.

Единственият начин, по който въпросът за основните права в Европейската общност би получил окончателно решение, е чрез създаване на набор от такива права, които се отнасят конкретно до ЕО, чрез измене­ние на съществуващите Договори за ЕО и ЕС. „Декларацията за основните права и сво­боди" на Европейския парламент, която съ­държа изчерпателен списък на човешките права, би могла да служи като основа. Това е единственият начин за ефективно разви­тие на защитата на човешките права в Евро­пейския съюз - естествено, като приемаме, че всички държави членки са единодушни относно характера и обхвата на тези права. Няма никакво съмнение, че все още не е постигнат такъв консенсус; държавите членки са поели единствено едно общо, но при все това обвързващо задължение да спазват и защитават основните свободи в контекста на Европейския съюз.

Добавете коментар

Вашето име:

Моля, въведете Вашето име

Коментар:

Моля, въведете Вашият коментар

Защитен код:

Моля, въведете защитния код