Ние, европейците... (След трагедията в Брюксел)
25 Март 2016, Петък
Ние, европейците – и наистина европейците, и не съвсем европейците – живеем в много сложен свят. Може да се каже, че преди различията с останалия свят и особено с неразвития свят бяха основно количествени, т.е. ние бяхме много по-подредени, по-нормални, по-развити, по-богати, по-демократични, по-доволни и по-самодоволни.
Сега обаче разликите станаха от количествени в качествени. Ние не просто и не само сме "По", ние живеем (заживяваме) в коренно различно общество, което е:
- глобализирано;
- мрежово;
- рисково;
- постмодерно;
Другите, значителна част от останалия свят и особено в неразвитата му част, продължават да живеят
в предишното измерение на съществуването:
- някои в регионализираното общество, а неразвитите – в "черните дупки" на разпадналите се и разпадащи се държави;
- някои в йерархичното общество, а неразвитите – в анархията с единствен регулатор силата, където по-силният изяжда, ограбва, пребива, измамва, поробва или изнасилва по-слабия;
- някои в "сигурностното" общество, т.е. с предела на желанията поне за относителна сигурност, а неразвитите – в джунглите на войната на всички срещу всички, където опасностите дебнат отвсякъде и безопасността е химера, мистика, невъзможност;
- някои в модерното общество, а неразвитите – в домодерната и дори до-обществена (от до-Общество) стадно-кланово-племенна допотопност с нейните шаманизми, тотемизми и паганизми.
Ние, европейците сме отвикнали от Страха, загубили сме сетивата си за живеене в Страх и самата мисъл за него ни плаши, боим се от Страха и още повече от Страха от самия Страх. И тук ни е слабото място, тук е нашата уязвимост. Защото другите живеят със Страха, той е част от съществуването им, те го имат в огромни количества и са готови да го експортират към нас, защото знаят, че той ще проработи и ние ще загубим ума и дума пред лицето на Страха. Те са толкова успешни в производството на Страх, защото живеят в условия, в които човечеството винаги, с изключение на последните петдесетина години, е живяло, живяло е винаги и Страхът е бил другото име на Живота. Човекът е Страхуващо се същество - Homo timens.
Човешката история е непрекъснато съжителство със Страха.
Тя се движи в посоката на елиминиране на Страха. Ние вече навлязохме в обществото на бързото елиминиране на Страха, но край нас е пълно с производители на Страх и те не се интересуват от това – колко много ни се иска да живеем без Страха. Те напипаха това ни слабо място и с жестока перфидност се възползват от него...
Ние, европейците, навлязохме в обществото, което не иска да абсолютизира сигурността, защото знае, че заедно с нея има много други ценности – Свободата, Демокрацията, Човешките права, Правото на лично щастие, Правото на качество на живота и др. Ние дадохме на скрап всички Златни клетки на Сигурността или ги претопихме в монети, пендари и колиета, и се стремяхме извън клетката да намерим баланса между Свобода и Сигурност, чието пак златно, но вече Златно сечение прави човека истински активен и креативен, и необходимо сигурен, и достатъчно свободен. Но другите, различните, изоставащите от нас живеят в своя до-Свят, те все още са замесени от различно тесто, не разчитат на Свободата, а я мислят за Свободия и затова я ненавиждат. И те напипаха и тук слабото ни място – че извън клетката може да се живее нормално и съзидателно, ако няма грабливи птици, хищни котараци, деца, стрелящи с прашки и злосторници, дошли от мрака на садистичните си подсъзнания. Ето как се появява у нас желанието за връщане в Златните клетки на Сигурността, но клетките ги няма, ние сме ги дали за скрап или сме ги претопили в монети, пендари и колиета. И затова започнахме да се паникьосваме, да искаме да се скрием на сигурно, а да няма къде.
Ние, европейците, дадохме воля на постмодерността си, на сърфирането между роли, избори, идентичности и потребности, свикнахме ин-дивидът (т.е. неделим) да стане "дивид", т.е. ("делим"), дори мулти-дивид, приехме твърде спокойно приближаването на края на големите Наративи, на големите Разкази – Държава, Религия, Идеология, Наука, Сигурност и др., вече не ни се иска да се жертваме и да умираме за Големите Идеи – Отечество, Свобода, Бъдеще и др.
Но онези, различните от нас наистина са коренно различни и тук напипаха може би най-слабото ни място. Защото те са готови да умират за други Големи Идеи или има кой да ги прати, като им заповяда, като ги убеди или като ги манипулира – да мрат за тези Големи Идеи. Домодерността и още повече До-обществеността (До-обществото) тук е страшна, понеже е безразсъдна, суицидна, фанатична, брутална, жестока. Докато ние сме вече много фини, деликатни, изтънчени, без щитове и защитни доспехи, без черупки и коруби на душите си, на домовете си, а все повече и на градовете и държавите си.
И накрая, но наистина не последно по значение, ние, европейците допуснахме при нас, в Европа, да сработи
закодираният в демократичните ни принципи хипотетичен капан и сами се хванахме в него
Ние започнахме да мислим, че една ценност или я има, или я няма. Или е в пълна мяра, или изобщо не е ценност. Т.е. толерантността, свободата, либерализмът, демокрацията, човешките права и свързаните с тях техни ценностни посестрими, или са в пълна мяра, или ние ги предаваме и продаваме, загърбваме и обезличаваме.
А всъщност за тези ценности няма две опции, две крайности – нула и безкрайност, нищо или всичко, липса и безкрайно много. Има само "много", като въпросът е колко "много" да бъде това "много" – колко много толерантност, колко много свобода, колко много либерализъм, колко много демокрация, колко много човешки права и т.н., за да бъдем съвременно, истинско, пълноценно, навлязло в 21 век общество, без да станем лесна плячка на варварите, за които толерантността, свободата, либерализмът, демокрацията, човешките права и т.н. са кощунство, мерзост, низост, разврат, вредна норма, щета, каприз, лукс, илюзия и т.н.
Ето как различните от нас, изоставащите от нас и тук напипаха слабото ни място и ни бият жестоко заради абсолютизацията на нашите ценности. Тези ценности могат да се абсолютизират само ако се споделят от всички. Има ли техни врагове, при това твърде много техни врагове, надзъртащи, изпълзяващи от подземията и пукнатините, от блатата и сметищата на омразата, ненавистта, радикализма и екстремизма, на необразоваността и ценностната слепота, то тези ценности ако бъдат абсолютизирани, започват да се превръщат в нашата ахилесова пета, в нашата критична уязвимост, в нашето проклятие.
И за да не стане това, те трябва да бъдат осъзнавани от нас не като абсолютни, а само като относителни ценности. Разбира се, не като повърхностни, имитационни, симулационни и двойно-стандартни, а като подчинени и съобразени с търсенето на отговора – да, много, разбира се, че много, естествено че много, но все пак колко много да бъде това много, колко много да имаме от тях, да отстояваме от тях, да се борим за тях, без да сме ги превърнали от най-хуманното и най-велико лекарство за всяко едно общество, в смъртоносна отрова за него.
Автор: Николай Слатински Източник: http://nslatinski.org/
ОЩЕ ОТ Анализи и коментари
Коментари
0 коментара
ДСБ пред раздяла с партията на Корман Исмаилов заради случая "Бююк"
