Мариус Куркински: Доброто се завръща в мен с пълна сила
28 Април 2016, Четвъртък
Свободата без любов към човек е ново чувство за мен. Отвсякъде се лее фалшив морал. Имам нужда от дръзновение. Стремежът към Бог ми е в главата непрекъснато.
- Как се чувстваш в тези дни около Великден, Мариус? Обхваща ли те еуфорията на празника? Леко ли ти е на душата, тежко ли ти е ?
- Ако очакваш да ти кажа, че съм щастлив – не съм. А и днес едва ли можеш да намериш човек, който да ти признае, че е щастлив. Проблемът ми е в липсата на повече вяра. Един приятел точно го формулира – имам нужда от дръзновение. Да, това е думата – дръзновение! Въпреки трудностите да усещаш импулс за живота.
- В какво искаш да вярваш?
- Аз вярвам в Господ. Всичко, извън Бога, или пътят към него, е лъжа, суета.
- Кога разбра това?
- В последните години, осъзнавайки ужасяващия живот, който съм в водил в личен план, и в отношенията между хората. Опитвам се да търся в сърцето си все повече сътворението, искам да усещам вярата. Необходима ми е. Преди някак си по инерция съм си казвал: „Да, аз съм вярващ човек“, без да вниквам в същината. Сега стремежът към Бог ми е в главата непрекъснато.
- Няколко пъти съм говорила с теб. Разкривал си ми до дъно душата си, безпътиците си и винаги си бил жесток към себе си, като че ли обичащ да се самоизтезаваш. Премина ли този период?
- Не, не е преминал. По-скоро осъзнах, че самоизтезанието не е добре. Но анализът на греховете не може да ме напусне. Те трябва да се изкупят. Знам, че трябва да мина на страната на Бог, да се помоля, да стана по-смирен, да се радвам на по-малко неща.
- А времето не лекува ли?
- Времето лекува мъката, лекува любовта, връзките - това съм го видял с очите си, но греховете – не.
- Кои грехове?
- Във всеки човек бушуват страсти. Не искам да мисля за плътското, не искам да мисля за удоволствията, чувствам оправия и душевно спокойствие, когато успея да мина на светлата страна. Искам да живея в смирение и в сериозен труд на сцената.
- Отлетя ли болката за заминалата си любов, това при теб беше болезнено чувство?
- Да, да, отлетя и сега в личен план се чувствам много добре. Тази свобода без любов с човек е ново чувство за мен. В „Хамлет“ Явор Гечев ни зададе такава задача – да преодолеем меланхолията, която разрушава човека и води до мрачни състояния и дела, за да стигнем до точката на осъзнаване на непоправимото. След като премина този момент през мен като че ли се появи чувството, че е възможна надежда, възможно да се подаде помощ от Горе.
- Непоправимото е невъзможната любов?
- Да. Висшата любов между двама души не може да се задържи за цял живот... Голямата любов остава сцената. Не се оплаквам, но любовта с човек е затворена градина за мен.
- Къде ще бъдещ на Великден? Има ли с кого да усетиш уюта на празника?
- При много скъпи приятели, които имат всичко, което аз нямам в личния живот, и за което сега съжалявам, че съм бил толкова глупав. Това са приятели, които не се сменят през годините. Имам и друг приятел, с когото се виждаме рядко, но срещите ни са разтърсващи. Много съм изненадан обаче с колко близки приятели вече сме напълно изчерпани - между нас зее абсолютна празнота, пустош.
- Защо продължаваш да се укоряваш?
- Не се укорявам, но трябва да се постегна повече, нищо друго.
- Мечтата ти? Несбъднатият сън?
- Винаги съм си се представял като един актьор, който излиза от театъра след представление, без да ходи никъде и се прибира в една стая, където няма никой, чете малко и си ляга. Мечтая си да не съм в разклатено състояние, в ужас от това, което предстои - поредната нощ, когато човек го връхлитат бесовете - да съм в хармония, в спокойствие. И на сутринта да стана, да отида на репетиция – още от малък това ми е било идеалът. Но, невъзможно е! Човек трябва да се слезе до дъното, както нашият Господ е слязъл от най-високата точка на сътворението до Ада.
- А не се ли страхуваш, ако душата ти отиде в Ада?
- Страхувам се. Това предстои. Ще видя докъде ще стигна в отношенията си с хората, докъде ще стигна със стълбата по изкачването нагоре, как ще се преобрази сърцето ми... Ще успея ли? Веднъж сънувах, че съм в грамаден амфитеатър и изпълнявам нещо, в центъра се издига една антична колона нагоре и аз продължавам да играя. Беше абсолютно усещане за театър. Тази ми детска мечта за театър си остава единствена и борбата за нея е ежедневна, с всяко представление. Затова и обичам публиката. Това умение на хората да се затворят за малко, да млъкнат за час и нещо и само да възприемат това, което става на сцената, е фантастично. Защото навън тази способност за вслушване е изгубена. Монолози текат всякакви и стават все по-объркани в пространството. Ако им се отдадеш и се вслушаш, разбираш че това е един фалшив морал, който се лее отвсякъде, монтиран така, че да те побърка. Аз не знам хората как издържат на тази информацията отвсякъде, която ти обстрелва. Те трябва да си пазят психиката от тези атаки, които получават от всички страни.
- Гледаш ли политическите предавания, гледаш ли сутрешните блокове..?
- Гледам, да.
- Какво е усещането ти?
- Хаос и лъжа! Много подкупност, много интереси! Аз съм силно песимистично настроен за България. Политиците си убиха народа за тези 20 години, числено и морално. Свършиха си работата с пренасянето на парите на други етажи, във фамилии, в деца и така. В страната се извърши един погром.
- Върху народа!?
- Да. Аз не смея много да говоря, защото не знам кой как го прави, нямам точната информация, но това е усещането ми.
- Ориентираш ли се кое е доброто и кое лошото в политиката?
- Аз не видях добро досега в политиката. Всичко е абсолютна манипулация и мрак. Стига се дотам, че да чуваш открито: "Така и ще бъде, вие ще сте долу, ние ще правим, каквото си искаме, запомнете това и много не се вълнувайте".
- Къде го чу това?
- Усещам навсякъде като отношение на властта към хората.
- Това е много страшно!
- Страшно е.
- Ще гласуваш ли?
- Не, не.
- Кога за последно си гласувал?
- През 2001-а.
- И за 15 години не си намерил за кого да гласуваш!?
- Да. Не искам да обиждам никого с това. Просто видях какво се случва в политиката и съм убеден, че не искам да гласувам повече. Политиците се отнасят зле с народа си. Нищо повече не мога да кажа. Те не обичат народа си, никъде не го видях това. Ние сме един конвейер за облагодетелстване, нищо повече.
- Искало ли ти си е с някой от политиците да си поговориш, да излееш злоба, ярост, като боксова круша да го удариш?
- Не.
- Материалното вълнувало ли те е?
- Не, не. Живея само от театъра, слава Богу, посрещам ежедневните си нужди. Нямам къща, живея на квартира, нямам кола, вила... Може би звучи скучно, но ми се иска да си направя някакъв дом. Сега се замислям за това. И сигурно ще го направя.
- Да знаеш, че като затвориш вратата, това е твоята крепост.
- Да, моя крепост да е. Аз напусна последната си квартира, защото..
.
.- .. два пъти те обраха.
- Да, да. Затова живея с театъра.Най-важното е да има усъвършенстване в работата.
- И ти се забравяш там, докато си на сцената?
- Да. Необходим е пълен контрол. Имал моменти на пълно превъплъщение в образ. Усещането е прекрасно. Театърът е учител за обществото. Много се радвам, че в България театърът се развива, въпреки трудностите от политическо естество, от конюнктура, от липса на финансиране. Актьорите го правят само от страст към професията - високи текстове, в далечни времена се пренасят. Да живееш няколко месеца с Шекспир е огромно изпитание и за актьори, и за зрители.
- А "бесовете" успокои ли ги, усмири ли ги?
- Ами трудно. Но го казвам без охкане и вайкане, не се жалвам и не се оплаквам. При дръзновението, при този порив към светлината, към съзнанието, всичко е възможно. Като че ли доброто се завръща в мен с нова сила. Не мога, не ми се ще да повярвам, че лошото е повече и че ще победи. Това не е религиозно чувство, не е банален израз. Леността е много лошо нещо - да оставиш съзнанието си да кисне с мисълта, че няма да се справя.
-Виждам как покълва зрънце оптимизъм в теб.
- Да, да. Мина периодът на „съдба и волята се сблъскват в нас“, така се казва в "Хамлет". Аз минах през много изпитания... Странно... сега като изговорих пред теб всичко това, почувствах прилив на някакво успокоение, на светлина. Затова човек непрекъснато трябва да напредва в желанието си за спасението, в опита за вярата. Нали и Христос е слязъл до ада и след това е пролял кръвта си за изкупване на греховете ни. Затова толкова обича творенията си. Слава Богу, чувствам се по-силен!
- С мисълта за вярата и спасението?
- Да, с тази мисъл. Странно, не искам да звучи високомерно, но има такива моменти, когато това те спохожда, откриваш го - душата на човека има свойството да израства, да се развива. Това се случва с мен в момента.
- Ти си на ново стъпало. Много е хубаво това, което казваш.
- Не съм го споделял досега това. Спасението... Вярата. Усещам ги. Аз съм кръстен още от 5-6-годишен, дядо ми ме кръсти...На баща ми Иван, и той е с две имена - по паспорт е Васил, но всички му викат Иван - и аз съм с две имена - по кръщелно съм Ивайло, но ми викат Мариус.
- Какви разговори водите с него?
- О, прекрасни неща. Като бях млад разпитвах родителите си за детайли от живота им, къде са ходили, за хубавите им моменти. Ей-такива неща ме вълнуват. Баща ми разказва интересни истории от детството си, които запечатвам в главата си, те са като филм. Това ми е мечтата - филм да направя. Дай Боже да стане филм по разказа на Хайтов "Засукан свят", третата част от "Сътресение". В това е Спасението.
Автор: Валерия Велева Източник: epicenter.bg
Коментари
0 коментара
Българският Великден
