Несигурността – новата нормалност и стрес тестове за политици
05 Август 2016, Петък
Ние отдавна трябваше да имаме план Б, заедно със съюзниците от НАТО и ЕС
Внушават ни, че трябва да си затваряме границите, че трябва да приемаме извънредни мерки срещу тероризма, че ни трябва специално законодателство за да управляваме в условията на устойчива извънредност. И всичко защото не си вършим нормално работата, не приемаме като естествена нуждата от промяна, а реформите като първо и естествено задължение.
Ако не сте разбрали, освен граница на ЕС, сме вече граница и на НАТО. Затова правим проекти за ж.п. алтернатива на Босфора и координираме плановете си с Гърция.
Мрачните прогнози за Турция не могат да бъдат приети за изключение след неуспешния опит за преврат и последвалите събития. Поне за хора, които следят в еволюцията на Ердоган през последните петнадесет години закономерност и последователност.
Затова тръпнем от страх Турция да не се обърне срещу Европа и да активира бежанското си оръжие. А истината е, че ние отдавна трябваше да имаме план Б, заедно със съюзниците от НАТО и ЕС.
Каквото и да говорят от Анкара, казаното от идеолога на Кремъл Александър Дугин на Евразийски форум в турската столица преди 15 юли е сигурен признак, че Москва не е останала изненадана от „преврата“. Думите на Дугин изцяло се вписват в стратегическото направление на руската външна политика – обединяване и координация на всички ресурси в името на изграждане на антизападен съюз.
Да, можете да не вярвате, но откакто Путин е на власт, ислямът играе ключова роля в неговата вътрешна и външна политика. В Съветският Съюз също имаше игра с радикалния ислям навън, но вътре в страната имаше място само за съветския светски ислям, който се проповядваше в Татарстан и Башкирия.
Днес Путин гради съвместни планове с радикалните ислямисти чрез Кадиров, за когото законите на шариата са по-важни от законите на Руската федерация. Казва го публично и нитой не смее да вземе мерки срещу това.
Родните български „патриоти“ и националисти горчиво се самозалъгват, че могат да разчитат на православната свързаност с Русия за да изградят защита срещу радикалния ислям на Ердоганова Турция, докато православният Путин изгражда с него стратегически съюз срещу Запада.
Източното православие на Русия, към което нашия Синод безкритично гравитира, и ислямизираща се Турция имат общ знаменател – това е неприемането, дори омразата към западната и в по-общ план европейската цивилизация, нейните ценности и норми, които изискват спазване на човешките права и свободи – индивидуални и групови.
Българските политици, които говорят за нуждата от „отчитане на интересите“ на Москва предпочитат да боравят с виртуалния, а не с реалния Владимир Путин. Те изобщо не разбират руския президент, нито тоталното отсъствие на религиозни и нравствени котви в неговата политика извън текущата полезност и интереси.
Вие можете да наречете всякак отношенията ни с Русия днес, но не и „братски“, „славянски“ или „безкористни“. Ако не вярвате вижте си сметката която трябва да плащате.
Ислямският уклон на Путин не намира израз само в липсата на федерален контрол върху Кадиров, строителството на джамии в Русия или на специални отношения със Саудитска Арабия и Турция, но и в системни опити да насочи разрушителната енергия на радикалния ислям към западните столици, за да бъдат принудени западните лидери да търсят закрила от Москва.
Православието на Путин и ислямската карта на Ердоган са две страни на една и съща неоимперска политика, базирана на реваншизъм и свръхамбиции. В преследването на целите и са оправдани всички прийоми, включително форсираните геополитически етюди с бежанците, заиграванията с терористически организации, сътрудничеството с киберхалифатите и всеки друг опонент на Запада.
Тектоничните трусове, които кампанията на Тръмп причинява в Европа, при това само в качеството му на кандидат-президент, са без прецедент в следвоенната история.
Намесата на Русия в предизборната кампания в САЩ не показва толкова силата на Кремъл, колкото слабостта на днешна самоизолираща се Америка, нейната тотална неспособност да назове открито противниците си, да води битка с тях и да ги победи.
Достатъчен е само примера с кибератаките срещу щаб квартирата на Демократическата партия и условностите в реакцията на държавно равнище.
Нито един чуждестранен лидер до този момент – нито от Европа, нито от Израел, нито от Азия, не е съумявал да се намеси толкова открито и брутално в суверенната американска демокрация, както успя да го направи Владимир Путин.
При това не при неговия връх като финансово могъщество и политическа популярност, а когато е най-слаб. Но той е авторитарен лидер, който има критично преимущество пред западните си опоненти, които са принудени да маневрират в средата на медийна и политическа конкуренция, приспани инстинкти за самосъхранение, и блокирани механизми на демокрацията за самозащита.
След Брекзит и Тръмп, нито НАТО нито ЕС могат да останат същите. Въпросът е дали ще излезем от кризата по силни или ще тръгнем да търсим спасение по-единично, както ни внушават от Москва.
Разломът в отношенията между съюзниците отново е най-вероятно да настъпи по линията на санкциите срещу Русия. Путин е „на въжетата“ и няма какво да губи.
Докато се паникьосваме за последиците от Брекзита, не си даваме сметка, че излизането на Британия, дори и да се случи, което никак не е сигурно, по никакъв начин няма да бъде хирургическа операция. Колкото повече напредва времето все по-явен става стремежа на британските политици да намерят начин да прехвърлят горещия картоф на “следващия по веригата“.
Националната държава, колкото и да им се иска на националистите по света, не може да вземе реванш над глобализацията и да зачеркне интеграционните процеси – както регионални, така и междуконтинентални. Просто защото на междудържавно равнище е невъзможно да се управляват устойчиво и ефективно глобалните предизвикателства.
„Реваншът“на националните държави стана възможен, защото глобализацията е частично обратим процес поради грешките на човешкия фактор и непредсказуемите глобални стопански и политически цикли. Но национализмът е обречен, защото след него винаги идват нови конфликти и войни.
В този смисъл внушенията за Армагедон са опит за самоизпълняващи се предсказания на националистите, което предполага да се затворим в националните ни граници и политики.
Никакви средства за отбрана – индивидуални или колективни – не могат да бъдат достатъчни.
Дори и да искаме, трудно ще се върнем към равнищата на милитаризация на обществения и стопански живот от времето на Студената война. Въпросът, на който всички трябва да си отговорим не е дали сме готови да харчим повече за отбрана и сигурност, а за какъв тип отбрана и сигурност става реч. Ако ще защитаваме държавата за сметка на личността – битката е загубена предварително.
Вероятността от нова световна война е нулева. Това е манипулативна теза, която цели да ни стресира и да оправдае нуждата от „извънредност“ и „обединител“ на нацията.
Опитите с „меки“ позиции на българските политици, поднесени витиевато като умерени или балансиращи, като път за да се измъкнем между капките от терористически атаки, издават дълбоко непознаване на генезиса и движещите сили на съвременния тероризъм. От продукт на религиозния екстремизъм, той все повече се превръща в поле на мръсна война на политически стратегии и на разузнавателни служби.
Като изтръпнете от стрес и паника, тогава ще бъдете готови да приемете всяко безобразие на политиците, нови загуби от нови енергийни шлемове и тиха ерозия на евроатлантическия курс.
Време е да опазим България от стреса на българската политика и да я подготвим за новата нормалност на света – ежедневие на медийна извънредност, на реакции без предварителни планове, без готови схеми, атипични рискове и нови възможности, изобщо свят в който щетите идват сами, а за ползите трябва да се работи.
Автор: Илиян Василев Източник: http://bulgariaanalytica.org/
ОЩЕ ОТ Анализи и коментари
Коментари
0 коментара
Бъдещето на трудовия пазар - роботите завземат все повече работни места
