Димитър Кенаров: Документалната журналистика замества романа
21 Ноември 2013, Четвъртък
„Добрата литература не е лесна литература. Книгата изисква от читателя да е толкова съсредоточен, колкото и авторът, когато я е писал.”
Разговарям с писателя, поет и журналист Димитър Кенаров за книгата "
Изстъпления. Приключения с руските книги и с хората, които ги четат" от Елиф Батуман (издателство „Сиела”, 2013), дългата разказвателна журналистика и електронните книги.
Разкажи ни малко повече за Елиф Батуман и книгата.
За мен Елиф Батуман е една от най-добрите писателки днес. Тя е на 36 години, преподавател, журналист, живее в Сан Франциско, от турски произход. Понастоящем е гостуващ писател към Koç University и преподавател по литература вStanford University. Публикува в The New Yorker, Harper's Magazin и други списания. Носител е на литературната награда за писатели на Rona Jaffe Foundation.
Това е първата й книга, която излезе през 2010 година на английски език и вече е публикувана на 12-14 езика. В САЩ беше номинирана за националната награда на критиката. Интересното е, че жанрово "Изстъпления" е много трудно определима. Тя е хибриден жанр - смесица от мемоар, пътепис, литературна критика. Определят я като документалистика, но няма нищо общо със скучното и сухо изреждане на факти. Това са есета, писани от човек, който обожава литературата. За мен ценното в нея е, че тя се различава от „нормалната” литературна критика, която в последните 30-40 години е силно професионализирана, обединена около специализиран жаргон, често за външни хора с напълно неразбираем код. Говоря основно за англосанксонската критика.
В тази книга Елиф Батуман прави нещо ново – тя вкарва жаргона и този тип литературознание в разбираем и смешен формат. От литературната криткика тя създава комедия. Конференции за Толстой, които се провеждат в Ясна поляна около Москва или конференции за Исак Бабел в Калифорния – от тях прави абсурдна комедия почти в Гоголевски стил. За мен това е важното – че тя успява да направи скучната тема, каквато е литературната критика, а аз самият също съм се занимавал професионално с това, интересна за широк кръг читатели, които не само се смеят на това, но и разбират важни неща за живота.
Съгласна съм с това, но в същото време книгата не изисква ли много от читателя?
Да, и това е нейният плюс, защото според мен добрата литература не е лесна литература. Така и книгата на Елиф Баутман не е лесна, въпреки, че е написана по хумористичен начин. Книгата изисква от читателя да е толкова съсредоточен, колкото и авторът, когато я е писал. Книгата изисква по-широка култура от читателя, но не е задължителна. Не е задължително да знаете кой е Исак Бабел или Достоевски. Все пак книгата е написана за публика, която обича руската литература и има базисни знания върху нея. Наистина вътре се обсъждат литературни теории и сюжети на книги, но е спазен е балансът между четивност и задълбоченост.
Това не е ли съблазнителна примамка, кукичка, допълнителен начин да се даде нов живот на класическите автори и хората да пожелаят да ги четат или препрочетат?
Да, на мен ми въздейства и по този начин, същото споделят и мои приятели. Аз самият съм чел Ана Каренина, когато бях на 20 годни и сега ми се прииска да я препрочета. Сигурен съм, че много хора ще се съблазят да прочетат разказите на Бабел или „Бесове” на Достоевски, ако не са ги чели.
Не съм сигурен, че преводът на заглавието „Изстъпления” е най-подходящият. На английски е The Possessed: Adventures with Russian Books and the People Who Read Them. The Possessed е първият превод на „Бесове” от Достоевски, на английски език, който днес се превежда The Devils. Аз бих превел заглавието „Обсебените”, защото в книгата става дума за хора, обсебени от една личност. Идеята на книгата е за това – да бъдеш обсебен от литературата. Но това са само мои разсъждения.
Не е ли това мета литуратура?
Да, по принцип литературната критика е мета литература, но тук имаме литературна критика, изведена в литературен формат long form narrative journalistic – дълга разказвателна журналистика.Той е типичен за англосаксонската литератур и все още новост в България. В САЩ имат дълга традиция в това отношение – като „Ню Йоркър” и "Атлантик Мънтли", "Харпърс Базар", които публикуват текстове, дълги по 15-20 страници. Тези журналистически форми смесват белетристиката с документалистиката и успяват да пресъздадат реална история по много интересен, литературен начин. Тези движения се засилват през 60-те и 70-те години в САЩ с новата журналистика с имена като Том Улф, Джон Гидиън, Хънтър С. Томпсън . В този формат журналистът влиза вътре, в самата история и става герой в журналистиката, която пише. Елиф Батуман принаджели точно на тази традиция. В случая тя взима една литературна тема и я представя по литературен начин. Има описания, пътувания, пътеписи, герои, диалози.
Аз също се занимавам с документална разказвателна журналистика. За мен това е интересното – да можеш да пресъздадеш реални събития, факти и хора по чисто литературен начин. За мен това е бъдещето на литературата.
Много хора твърдят, че романът изчезва. Ти как смяташ?
Аз не виждам в това нищо лошо. Това е естествено движение на жанровете. Някога пред многобройна публика се е чела епическа поезия. След това идва романът, който заема мястото на епоса. Всеки жанр има определен живот. Той се заражда в средата на 18 век, достига своя разцвет през 19 век, а през 20 век преживява експерименти. Романът се ражда от определени социокултурни обстоятелства – през капитализма, в буржоазната класа.
В момента хората се интересуват не толкова от измислени истории, през които да живеят (макар че е трудно да се определи разликата между измислени и реални истории, защото в много от тях се фантазират реални истории) трудно е да направим разлика между fiction и non-fiction. Поради динамиката на днешното време и интересът към политика и социални феномени все повече хора искат да четат за реални събития, представени по интересен начин. Искат това, което четат, да е едновременно информативно – да научават нещо ново, фактологически, на ниво действителност и в същото време искат история, която да бъде представена увлекалено, литературно. Този тип писане донякъде завзема мястото на романа. Самото писане става много по-близко до събитията , които се случват и не губи стойността на красивото, която е задължителна за всяка добра литература.
В дигиталното ни време, когато пишем само кратки постове в туитър и фейсбук, изчезва ли писането и литературата?
По този въпрос съм оптимист – съгласен съм с Овидий, който е казал, че нищо не изчезва, само се трансформира. Писането и разказването на истории е толкова изконно и дълбоко заложено в човешката природа, че не може да изчезне. Днес то се трансформира в други жанрове и други области (в електронен формат, например), но писането ще продължава да съществува.
Как ще коментираш, че преди малко ти четеше от електронна книга, преди това от хартиена, а хората четат в интернет?
И трите неща са носител. Книгата е технология, която се развива в този формат през късното Средновековие и доминира пет столетия. Първите преси са Гутенберг също са технология. Затова не можем да кажем, че електронният четец унищожава книгата, която е красив обект. Днес просто идва нова технология на разпространие на информацията. Не виждам нищо лошо в това. Дори признавам, че откакто си взех четец, чета много повече отколкотопреди. Да знам, че хората изпитват носталгия към книгата като хартиен носител и много писатели написаха елегии за нейното изчезване. За мен е важна историята и няма значение дали я чета на хартия или монитор.
Източник: kafene.bg
Коментари
0 коментара
Случайното разпределение на делата - неслучайни въпроси
